“Седни.
Не тук.
Отсреща седни.
За да те виждам.
Не, не ме прекъсвай.
Замълчи.
Нека кажа онова,
което трябваше отдавна.
Когато те чакам, страхувам се
от твоето идване,
а всъщност не-идване.
Защото
ако се забавиш дори пет минути,
сърцето ми се свива
и любовта, а може би страхът -
боли…
Не бива да се бавя.
Утре може да е късно -
да ти кажа
как и колко те обичам.
Обичам те…
с плътта, с движенията, погледа,
с допира и с думите.
Със сълзите и смеха.
С тъгата и неволите
обичам те.
Не. Не бива да се плашиш.
Тя - любовта -
щастлива и несподелена,
лекомислена и истинска
завинаги е …
И боли.
Когато идвам, питам се дали ме чакаш.
Боя се, че един ден няма да отвориш.
Боя се от стълбището празно,
без мирис, звук и светлина.
А не ти казах:
най-много боя се от времето, което не чака.
А аз закъснявам.
Обичам те.
Обичам всичко, което си ти.
Очите ти, които питат.
Усмивката, която ми прощава.
И смелата походка.
Обичам твоята несигурност.
И моята обичам.
Бръчките по лицето ти са и мои.
Не зная дали в този момент направил съм всичко за теб,
моя любов.”

— Искра Таноди